вход, регистрирай се

''Фрам'' през Полярното море


от Фридтьоф Нансен

Въведени са общо 1 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (1): NeDa

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (15)

   покажи всички
На 12 септември в полунощ слънцето за последен път бе високо. На 8 октомври към обедните часове за последен път видяхме последните му проблясъци през тази календарна година. При 85 градуса северна ширина навлизахме в най-дългата полярна нощ, прекарана до днес от живо човешко същество. На 26 октомври вече не можеше да се прави разлика между часовете през деня и през нощта.
Никакви заболявания. Нашия лекар е спокоен. Всички обаче заболяхме от една "тиха" болест, по-скоро внушение. Смятахме, че сега е моментът да заздравим косите си. Всички бяхме обзети от манията да бръснем главите си. Естествено, "жътвата" не бе особено резултатна.
Зимата не бе особено студена. Минималните температури достигаха около 40 градуса под нулата.
"Уиндуърд" издига флага и бавно влиза е пристанището. Още преди котвата да е напълно спусната, понасяме се с Йохансен към телеграфната станция.
Стигаме кея. Не е останало много нещо от предишния ни вид на разбойници и все пак доста сме се променили. Никой не ни познава...
Телеграфната станция. Поставям на масата голям куп телеграми с молба да бъдат изпратени колкото е възможно по-бързо. Може би стотина телеграми, една или две от които значително по-дълги.
Началникът на станцията ме поглежда изпитателно и разтваря купа. Когато погледът му спира на подписа на първата телеграма, изведнъж лицето му се променя. Той се обръща и избързва до телеграфистката на масата. Когато се връща при мен, цялото му лице грее и той сърдечно ме приветства. Телеграмите ще бъдат изпратени бързо, казва той, но ще трябва да минат дни и нощи, докато бъдат начукани една по една на малкия телеграфен апарат. В това време се чуват и първите равномерни тракания: първата телеграма поемаше своя път. Съобщаваше, че двама членове на Норвежката полярна експедиция са се завърнали и че "Фрам" трябва да бъде очакван през есента.
Често ми казва, че много държи да пристигнем в Норвегия преди "Фрам", защото знае какво би значело за моите близки появата на "Фрам" без нас.
Наистина, по света са станали чудновати работи. най-напред през тази година били открити лъчи, с помощта на които можете да направите немислими досега фотографии. Попаднал в тялото куршум също можел да бъде фотографиран. Научаваме след това, че японците победили китайците, и още много други неща. Забележителен е и интересът, който светът започва да проявява към арктическите области.
Започва разговорът на английски.
Джексън: - Безкрайно се радвам да ви видя.
- Благодаря, и аз също.
- С кораб ли сте?
- Не, моят кораб не е тук.
- Колко души сте?
- Имам само един другар, той е долу край брега.
Докато разговаряме, вървим към сушата. Смятам, че ме е познал или че поне предполага кой може да бъде този самотник. Не допускам, че иначе така би посрещнал един съвършено непознат човек. Изведнъж обаче той се сепва, гледа ме изпитателно и виква:
- Не сте ли Нансен?
- Да, аз съм.
- Боже господи, как се радвам да ви видя!
Той улавя ръката ми, стисва я още веднъж, цялото му лице показва вълнение и радост от неочакваната среща.
- Откъде идвате? - пита той.
- Напуснах "Фрам" на 84 градуса северна ширина, след което две години бяхме влачени от течението, и достигнах до 86 градуса и 15', когато променихме посоката, за да достигнем Францйосифова земя. Бяхме принудени да прекараме зимата някъде на север и сега сме на път за Шпицберген.
- Поздравявам ви от все сърце. Направили сте голямо пътешествие. Радвам се, че съм първият, който може да ви поздрави при завръщането.
Още един път той поема ръката ми и стиска сърдечно. По-топло посрещане не бих могъл да намеря.
Свалям шапка, подаваме ръка, разменяме традиционното "Как сте?" Над нас се спуска булото на мъглата, обгръща всичко, скрива околността, под краката ни са ледове, а на хоризонта очертание от земя, глетчер, ледове. Единият е цивилизован европеец, в карирано английско облекло, с високи гумени ботуши, добре обръснат, с лъх на хубав сапун, но кой е от другата страна? Дивак с изострени сетива, облечен в омазнени тежки дрипи, почернял от сажди и мазнини, с увиснали коси и гъста, омазнена брада. От русия с бяла кожа човек не е останала и следа. По лицето, покрито с мръсотия, непочистена въпреки всички усилия и опити с топла вода, мъх, парцали и дори нож, никой не би могъл да разбере кой се крие зад тоя дивак, откъде идва той.
Със смесени чувства продължавам пътя си сред хълмовете и неравния лед. После ми се струва, че чувам човешки глас, първия глас на непознат човек от три години насам. Сърцето ми бие лудо, кръв нахлува в главата ми, изкачвам се на най-близкия хълм и крещя с пълно гърло. Човешки глас в тази ледена пустиня, единствена вест за живот, за родина, за нея, която седи вкъщи и чака. Не виждам вече нищо, не чувам нищо, а бясно си проправям път сред леда и снега, тичам колкото имам сили. Отново чувам човешки глас, а на едно възвишение виждам тъмен силует. Куче... Не след дълго се появява и друга тъмна издължена фигура. Да, човек! Но кой може да бъде той? Не е ли Джексън или някой от членовете на неговата експедиция? А може би е някой съотечественик, норвежец? Приближаваме бързо един към друг, разстоянието намалява, топи се. Размахвам шапка, другият прави същото. Чувам го да вика нещо на кучето. Какъв език? Английски. И когато се срещаме, струва ми се, че това е самият Джексън, когото бях срещал веднъж.
Колко мечтаеме понякога за промяна в храната! Бихме се почувствали князе, ако имаше малко захар или малко брашно.
Странно съществуване водим в тази хижа, полузаровена в земята, без никакво занимание. Как сме закопнели за някоя книга! Спомняме си за библиотеката на борда на "Фрам", каква хубава библиотека! Често с Йохансен си говорим колко хубаво би било да имахме нещо за четене тук. Йохансен въздиша за новелите на Хайзе. Преди пътуването ни не е успял да прочете последната новела. Тук имаме само навигационните таблици и годишника на мореплавателите. Прочел съм ги вече толкова пъти, че зная много неща наизуст. За кралската фамилия, за привидното удавяне, за помощта на рибарите. Все пак четенето и на тия книги е утеха. Самият факт да погледнеш печатни букви те кара да мислиш, че у теб все още е останало нещо от човека на цивилизацията. Всичко, каквото сме имали да си казваме, отдавна сме си го казали, не веднъж, не два пъти. Няма мисли от взаимен интерес, които да не сме си разменили. Главното ни удоволствие е да говорим за идната зима у дома. Често се питаме докъде ли е изтласкан "Фрам" от течението, има ли възможност да стигне в родината преди нас.
Сряда, 8 януари. Вчера вятърът отнесе шейната, на която стои закачен термометърът, замъкна я чак до подножието на планината. Навън е истинска буря, която спира дъха на човека, щом си подаде носа навън. Лежим и спим. Опитваме се да прекараме в сън времето.
Събота, 1 февруари. Лежа, скован от ревматизма. С всеки изминат ден става все по-светло и един ден слънцето ще изскочи над планинския гребен. Ще свърши последната полярна нощ за нас. Ще дойде пролет! Мисля си, че пролетта е доста тъжен сезон. С нея се свързват надежди, които скоро рухват.
Вторник, 31 декември. Отминава и тази година. Особена година и все пак, въпреки всичко, не беше лоша.
В родния край сега бият камбани. Църковна камбана за нас тук е вятърът, който свири из глетчета и снежната равнина, фучи и вие яростно, като вдига облаци снежен прах от планинските върхове. По целия фиорд виждате бясната вихрушка, чувствате напора на вятъра. Снегът блести под лунната светлина, образува студен ефирен плащ, изтъкан от сребърни кристали. Над всичко плува луната, спокойна, мълчалива, година след година. Гледа равнодушно надолу, гледа хубавото, но вижда и лошото. Не я смущава ни най-малко навлизането в нова година, нито търпените лишения, гледа безучастно на всички копнежи. Тук ние сме сами, откъснати от другите хора, от всичко, което ни е скъпо. Мисълта ни обаче не угасва, тя следва своя път. Отново се обръща страница в книгата на вечността - нова, бяла страница. Никой не знае какво ще бъде записано върху нея.
Сряда, 1 януари 1896 година. Ето я новата година, с 41.5 градуса под нулата. Година на радостта, на завръщането в родината.
Наближава Коледа, време за радост. У дома всички са заети с приготовленията за празника, времето тогава винаги не достига. Тук обаче съвсем не сме заети. Гледаме само времето да отминава. Да спим, да спим! На огнището ври котлето с месо. Наглеждам яденето, вперил поглед в огъня. Каква голяма вътрешна сила крият огънят и светлината: търсят я животни, излезли из морския мрак, търсят топлина и светлина хората, навлезли в дълбока гора. Колко щастливи се чувстват, когато запалят огън и седнат край него - на топло и светло. Буйният пламък пленява очите, премахва грижите.
» Добави цитат